Всеки, който се е занимавал с история на доктрината знае, че огромната част от споровете през първите няколко века на Църквата са свързани с христологията – личността на Исус Христос. По-конкретно една значителна част от тях са свързани с въпроса, какво означава, че Бог е станал човек. Още в самото начало Църквата отхвърлила като напълно неприемлива възможността Исус само да е изглеждал като човек и да е страдал само привидно – виждане, което става известно като докетизъм. Неговото тяло, телесни нужди, смърт и възкресение били съвсем истински.
Но с това въпросът съвсем не бил решен окончателно. Защото, признавайки действителността на тялото на Христос, християните бързо осъзнали, че човек все пак не се състои само от тяло. Така някои (напр. Аполинарий от Лаодикея, 4 в.) достигнали до извода, че в човешкото тяло на Господа обитавало предвечното Слово, заемайки мястото на човешката душа и ум. Църквата обаче отхвърлила и това виждане настоявайки, че каквото и да е мястото на второто лице на Троицата в същността на Богочовека Христос то последният притежава истински, човешки ум и душа.
Третият сблъсък се състоял през 6-7 в. когато било отхвърлено виждането, че Христос притежава само една воля (монотелизъм). Колкото и объркващо да звучало християните изразили своята вяра в наличието на две воли в Христос свързани с двете различни природи – божествената и човешката. В същото време Църквата ясно подчертала, че Христос не се състои от две различни личности, а само от една, „в две природи (които съществуват) без да се сливат, без да се изменят, без да се разделят и разлъчват една от друга. Различието между природите по никакъв начин не изчезва от този съюз, а обратното, различните свойства на природата се запазват непокътнати. (Двете природи) се обединяват в една личност и една ипостас. Те не са разделени и разлъчени в две личности, а (образуват) единия Син, Единородния, Бог, Слово, Господ Исус Христос.” (Халкедонски символ на вярата, 451).
