През този месец в християнската история

Някои хора не могат да оценят значимостта на собствените си дела. Такъв е бил и холандецът Хуго Гроций. На смъртния си одър той оплаква безполезността на всичко, което е извършил. Гроций умира преди 370 години, на 28 август 1645 г., с убеждението, че животът му е бил един провал.

В последното си писмо до дома Иван Мойсеев, наричан от семейството и приятелите си просто Ваня, увещава брат си Владимир: "Не разправяй на родителите ни всичко. Просто им кажи, че Ваня ти е писал и е казал, че Исус Христос влиза в битката. Това е битка за Христа и Ваня не знае дали ще се завърне от нея. Много искам всички вие, скъпи приятели, млади и стари, да помните този едничък стих: "Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота" (Откровение 2:10)". На следващия ден, 16 юли 1972 г., преди 45 години, Иван Мойсеев предава Богу дух при съмнителни обстоятелства. Съветските власти заявяват, че става дума за удавяне при нещастен случай. Но семейството му е сигурно, че двайсетгодишният младеж е бил изтезаван до смърт.

Ваня е роден през 1952 година в днешната Република Молдова, в многочленно селско семейство. На 18-годишна възраст постъпва в армията, за да отбие редовната си военна служба в град Керч, на Кримския полуостров. Той говори открито за Бога, което е забранено от атеистичния режим. Търси тихи места, където всекидневно да се моли необезпокояван. И така си навлича омраза и гонения от страна на своите началници. Те се опитват да го отвърнат от вярата му – с наказания и изкарване пред строя за публично осмиване. Но младежът остава непреклонен и тормозът се усилва. Писмата му до вкъщи и магнетофонните записи, направени при последната му домашна отпуска, документират жестокостите, на които е бил подложен. Периодично са го оставяли без храна. Буден е и е разпитван посред нощ, често с побои. В продължение на две седмици, посред най-люта зима, той е принуждаван да стои отвън в тънка военна униформа. Според свидетелството му Бог го е загрял по чудотворен начин.

Всички в манастира "Св. Панталеймон" в Охрид са потънали в скръб. На 27 юли, лето Господне 916-о, трябва да бъде погребан основателят на тяхната обител и Велички епископ Климент. Изминали са едва няколко дена от неговата смърт, но сподвижниците му чувстват дълбоко липсата му и осъзнават, че от света си е отишъл един велик Божий човек.

Палатката била прокъсана. Парцалите, с които била закърпена, просто съдирали още повече прогнилото платно. Поляната, на която била разпъната, представлявала неизползвано квакерско гробище. Но човекът, който се изправил да проповядва на това място преди 150 години на 2 юли 1865 г., бил уверен в това, което искал да каже. Използвайки подходите за съживление, въведени от Чарлз Фини, той сочел с пръст към грешниците и пряко ги призовавал към покаяние. Това била първата от девет поредни проповеди на Уилям Буут в прокъсаната палатка. Той говорел от името на Християнската мисия за Източен Лондон, която тринайсет години по-късно се превърнала в Армията на спасението.

Разделянето на Римската империя на две половини в крайна сметка дава отражение и на Църквата. Окончателният разрив настъпва, когато Михаил Керуларий е патриарх на Константинопол, а Лъв IX е папа в Рим. През 1053 г. Керуларий разпространява трактат, в който подлага на силна критика някои практики на Западната църква. Римокатолиците не позволяват на своите свещеници да се женят, а това противоречи на Писанието и на Преданието, изтъква Керуларий. Освен това те използват безквасен хляб при отслужване на Евхаристия. Но най-сериозно безпокойство предизвиква прибавянето от страна на Латинската църква на думата „филиокве“ (filioque) към Никейския символ на вярата, което означава, че Светият Дух изхожда както от Отца, така и от Сина.

„О, Боже, Създателю на небето и земята, погледни свише към този нов народ и им дай да познаят Тебе, истинния Бог...“ Само няколко месеца по-рано князът, изрекъл тази молитва, е бил жесток, похотлив и безскрупулен младеж. (На съвременен жаргон, „плейбой“.) Той дори се опитал да наложи официален езически култ на своите поданици и издигнал в Киев капище с идоли на шестте главни славянски божества. Има сведения, че даже е прибягвал до човешки жертвоприношения. Но сега мисленето на княз Владимир се променя. Ако се вярва на историческото предание, преди 1030 години, на 5 юни 988 г., той се кръщава заедно със стотици жители на Киев и приема християнското име Василий.

За размаха и неповторимостта на делото на ап. Павел е писано и ще се пише много. Но в първото си послание до църквата в Коринт той самият обобщава своя принос към християнството по-добре от когото и да било:

„Аз съм най-нищожният от апостолите, който не съм достоен и апостол да се нарека, понеже гоних Божията църква. Но с Божията благодат съм каквото съм; и дадената на мене Негова благодат не бе напразно, но трудих се повече от всички тях (другите апостоли) - не аз обаче, но Божията благодат, която беше с мене" (I Кор. 15:9,10).

В който и град и страна Павел да е занесъл Евангелието, Църквата пуска дълбоки и трайни корени.

Не някога ще настъпи, а вече протича – физическа, духовна, космическа! – битка за нашата планета. В своето решително настъпление вече върви и ни притиска световното Зло. Ала вашите телевизионни екрани и вашите издания са изпълнени с дежурни усмивки и вдигнати чаши. В радост – но от какво?“

Под „радикална Реформация“ днес се разбират протестантски течения, които намирали църковните реформи, предложени от Лутер, Калвин и Цвингли, за недостатъчно решителни. В частност, радикалните реформатори изрично се обявявали срещу всяко върховенство на светската власт спрямо църковната. Особено влиятелни били анабаптистите, настояващи да се кръщават само хора в съзнателна възраст. Исторически те водят началото си от т.нар. Швейцарски братя. Един от техните най-изявени и просветени водачи бил Михаел Затлер.

Лутер пристига на срещата във Витенберг, изпълнен с мрачни подозрения. Тъкмо когато изглеждало, че германските и швейцарските протестанти били близо до съгласие, Хайнрих Булингер издава отново произведенията на Цвингли. Той възхвалява човека, чието богословие Лутер ненавиждал. А Мартин Бусер, застъпникът на примирението, пише предговор към публикуваните писма на Еколампадиус, който споделял възгледите на Цвингли. Какъв сигнал му изпращат тези двамата? Е, великият реформатор не възнамерява да отстъпи и на сантиметър от своето учение!