[Корона]вирусът на Христос

Повечето от вас четат тези редове в домовете си, добре затворени и „предпазени“ от настоящата заплаха за живота и здравето ни – коронавируса COVID-19. Към началото на Страстната седмица официалната статистика показва, че заразените от него по целия свят са почти два милиона души. Засега той се разпространява у нас с ниски темпове, което е насърчително. Доколко са удачни или ефективни мерките, които взе Кризисният щаб, за да ни предпази от заплахата, няма да коментирам. Нито ще обобщавам доколко сериозно възприеха мерките гражданите като цяло и евангелските християни в частност.

По всичко изглежда, че повечето от нас ще празнуват Великден при безпрецедентни мерки за сигурност, вероятно в домовете си. По-инициативните вече активно прилагат новите технологии и се възползват от различни функционалности на смартфоните си. Християните провеждат видео-конферентни разговори, онлайн богослужения, молитвени събрания или библейски уроци. Наглед всичко си е наред, но ще трябва да почакаме, докато се съберем отново заедно физически за богослужение. Само не се знае колко дълго ще трае това принудително отделяне от църквата.

Някои от нас, които имат „лична“ вяра в Господа, не виждат трагедия в това. Все пак Господ е навсякъде и можем да Го срещнем и да общуваме с Него и в своя дом. Можем да слушаме записани или излъчвани на живо проповеди у дома. Можем да се молим и пеем хвалебни песни или да изучаваме Библията. Някои заговориха дори за „онлайн причастие“ (?!).

Но можем ли да опитомим вярата в Христос? Можем ли да я превърнем в „домашен любимец“? Можем ли да я направим нещо индивидуално, да я лишим от нейното общностно проявление, без да унищожим нейната автентичност? Можем ли да приемем едно такова изолиране (колкото и да се намираме днес в ситуация In Extremis) като нормативна за нашата вяра? И кое всъщност прави нашата вяра истинска? Дали е нашето субективно емоционално преживяване на „новорождението“? Или са нашите „убеждения“, че това, в което сме повярвали, е истина? Или удостоверението ни за кръщение (ако имаме такова)?

Този вид индивидуален мистицизъм, който не се нуждае от общността на вярващите, а е самодостатъчен и често приема духовна „поза“, много сходна с тази част от коринтската църква, която възприема себе си като „Христова“, в противовес на другите, които се делят на „Павлови“ или „Кифови“ (I Кор. 1:12).

За разлика от коринтските християни от първи век, които се делят по този начин във Църквата, днешните мистици предпочитат да се отделят от Църквата. За тях е съвсем достатъчно духовното измерение на вярата. Индивидуалните им отношения с Христос (каквото и да означава това) са напълно достатъчни и за тяхното оправдание, и за тяхното спасение. Джон Уесли казва за такъв вид мистицизъм следните думи: „Точно обратно на това е благовестието на Христос. Религията на самотниците не може да бъде открита там. „Свети самотници“ е фраза, която не е по-съвместима с благовестието от „свети прелюбодейци“. Благовестието на Христос не познава друга религия, освен социалната; никаква друга святост, освен социалната святост.“

Тези, които са станали ученици на Христос, от опит са разбрали, че вярата расте там, където поне двама или трима са събрани физически (а можем ли да сме събрани по друг начин?) в Христовото име. Затова те отхвърлят индивидуализма и обичат да са заедно, да се молят, да споделят своите болки и радости, да изграждат взаимно вярата си. Те се хранят по един духовен начин (но и съвсем физически) с Христовите плът и кръв, чрез даровете на Светото причастие. Те живеят за другите, понеже живеят с вяра в Христос.

Можем да сравним тази вяра в Христос с благотворна зараза, която постепенно обхваща целия свят. Християнската епидемия продължава вече почти две хиляди години. Христовият вирус е много по-заразен от COVID-19. И ваксина против него няма открита. Веднъж заразен, човек не може да се излекува. Хипотетично съществува такава възможност, но това се случва много рядко, защото човекът просто не иска да оздравее от него. Може да намериш поразени от него във всеки град, във всяко село, по цялата земя. За разлика от коронавируса, с който се заразяваш, без да знаеш и без да го искаш, Христовият вирус е заразен само за тези, които истински го желаят, но също има инкубационен период. Тук има прилика с COVID-19, само че Христовият вирус понякога престоява не дни, а години в реципиента, преди да го разболее. За разлика от коронавируса, който навлиза в човека и го заразява само през лигавиците – очи, уста, нос, – вирусът на Христос навлиза през ушите (Римл. 10:17) и поразява директно сърцето. То става меко и чувствително. Заразеният чувства болка в сърцето за всички, които не са заразени с него. Той силно желае да зарази и други, но обикновено хората се оказват резистентни. Дори и без елементарни защитни средства изглежда сякаш имат някакъв невидим предпазен шлем, който ефективно отблъсква всеки опит за зараза. Тук се изисква изключителна находчивост и непрестанни опити, за да уцелиш подходящия момент, когато шлемът е повдигнат и ушите на човека са открити. Дори и тогава обаче често капчиците със заразата не летят достатъчно бързо и не са насочени достатъчно точно, поради което и рядко попадат в целта.

Направо е невероятно при това положение колко много хора са заразени с него. Вероятно тайната се крие в това, че болните от Христовия вирус не се отказват и постоянно опитват да предадат вируса на поредния човек, независимо колко рядко им се удава това, а и веднъж заразен, човекът не се отказва от болестта до смъртта си. А дори и след смъртта (заразените силно вярват това) ще дойде моментът, в който този божествен вирус ще направи възможно за тях да наследят нетленен Живот, в който никога вече не ще могат да се отърват от заразата, защото дори и за миг не биха се разделили с Христос.

В настоящата ситуация на извънредно положение (а и след това) какво е най-добре да направи един християнин, заразен с Христовия вирус? Ами, много просто, тук ще перифразирам ген. Мутафчийски: „Да излезе!“... и да се цели в ушите!

 

     Исторически в Църквата терминът мистицизъм включва поне три измерения: (1) библейско (откриването на скрито или алегорично значение на библейските текстове); (2) литургично (тайната на Евхаристията, присъствието на Христос в Св. причастие); и (3) духовно (опитното, „умното“ познание на Бога). Днес думата „мистицизъм“ се използва по думите на Уилям Хармлес като „събирателно понятие за всякакъв вид религиозни странности“. Б. а.