Радост в коронавируса

Като малък много се радвах да гледам конете. Имаше конезавод, който беше близо до дома ни, и аз често ходех там, за да се наслаждавам на гледката на тези изящни животни. Особено бе красиво, когато се надбягваха и участваха в състезания с препятствия на Тодоровден. Това беше събитието, с което свързвах този празник в моето детство. Сега обаче съм повече впечатлен от светията, на когото е посветен Тодоровден. Теодор Тирон, или Теодор Амасийски, е бил воин и християнин от императорския полк в град Амасий. По разпореждане на император Юлиан Апостат1 се провеждала кампания за принуждаване на християните да извършват езически жертвоприношения. Теодор отказва да се подчини на заповедта на военачалника си да принесе такава жертва. Дават му няколко дни за размисъл. Вместо това той подпалва езически храм, посветен на Кибела, и е отведен на съд пред градоначалника. Заявява, че е християнин, за което е хвърлен в тъмница и обречен на гладна смърт. След известно време, забелязвайки, че Теодор е все още жив, градоначалникът отново му предлага да извърши жертвоприношение и да спаси живота си. След като отказва, Теодор е подложен на жестоки мъчения, но остава верен на християнската вяра. Тогава градоначалникът го осъжда на смърт чрез изгаряне. Теодор сам се качва на кладата и умира като християнски мъченик, без да се тревожи от смъртта....

Това е станало някога. Какво става сега? Нещо не е наред с нашия живот! Ние живеем в един грешен свят. Подложени сме на неистови изпитания, както вътрешноличностни, така и обществени. Един вирус е в състояние да ни покаже колко е крехко всичко, на което се доверяваме. Световните борси се сриват. Икономиките на водещи страни търпят финансови загуби. Масово се тръби колко ужасни са последствията от коронавируса.

Как да се откопчим от този омагьосан кръг? Как да излезем от тази спирала? Възможно ли е да бъдем смели, като Теодор Тирон? Можем да намерим отговор в Божието слово. Например в Посланието на Яков. Там Яков казва да търсим мъдрост от Бога – да погледнем света през Неговите очи. Само така ще можем да се освободим от самите себе си и поне малко да се освободим от притесненията и страховете си.

Диагнозата, която поставя Яков, я няма в лекарските справочници. Тя се отнася до нашето упование в Бога и до погледа ни върху обстоятелствата около нас през призмата на духовното, от перспективата на вечността. Защото хората, които се отклоняват от Бога, не могат да намерят и никога нямат покой – нито вътрешен, нито външен. Затова във време на изпитания и под натиска на проблеми, те не могат да бъдат спокойни, защото нямат мир в себе си. Защото се страхуват – страхуват се да не умрат.

Дори и ние, които вярваме и приемаме Бога като Отец, Исус като Спасител и Светия Дух като Утешител; дори и ние, когато попаднем под ударите на неволите, много често установяваме, че сме пообезсърчени, посмачкани, със слаба надежда в сърцата. Затова Яков ни съветва на първо място да прегледаме и да оценим взаимоотношенията си с Бога. Ако допускаме животът просто да протича покрай нас, ако не можем да понасяме теготите на съвремието, ако не можем да видим Божия промисъл, включително в коронавируса, това следва да ни подскаже, че нещо между нас и Господа не е съвсем в единение. Връзката някъде се е пропукала, ако не се е скъсала.

Добре е също да си поставим и въпроса: „Какво става, когато сме във вътрешната стаичка и се молим?“ Има ли го това общение с Бога или всичко е само формалност? Получаваме ли там мъдростта, за която копнеем? Тъкмо когато сме на колене, мъдростта от Бога идва да ни помогне да не отклоняваме курса на нашата вяра – независимо от бурите на ежедневието, независимо от вирусите, включително и от коронавируса. Нека не забравяме, че Яков е бил наречен „Праведния“ поради богатия му молитвен живот. Коленете му били станали като коленете на камила – от всекидневното молитстване пред Бога, в търсене на мъдрост от Него как да постъпи по време на гонението на църквата в Йерусалим.

Нашият живот, казва ни ап. Яков, е изпълнен с най-разнообразни изпити, на които Бог ни подлага. Включително и с подобни на тези, през които е преминал  войникът Теодор. Основна тема на Посланието на Яков са изпитите, изпитанията:

 Смятайте го за пълна радост, братя мои, когато падате в разни изпитания, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда твърдост. А твърдостта, нека извърши делото си съвършено, за да бъдете съвършени и цели,   без никакъв недостатък (Яков 1: 2–4).

 Според Яков, Бог ни приканва да се радваме на положението, в което се намираме; даже да Го хвалим за това. Да устояваме в това положение, дори с цената на живота си. От друга страна, той ни съветва да възприемаме положението си не от гледна точка на светските представи за оцеляване в живота, а чрез мъдростта, която може да дойде и идва само от Бога. А Господнята мъдрост ни учи да се стремим към израстване в нашата вярва всеки ден и при всякакви обстоятелства. Всеки един от нас, вярващите, следва да възприеме положението, в което Бог го поставя, от духовна гледна точка. Всеки един от нас следва да живее с поглед, насочен към вечността. Унизеният от живота според светските стандарти, би трябвало да вижда себе си като високо издигнат от Христос. Обогатеният също следва да е благодарен на Всевишния за своето място в обществото. Този, който се намира под реална заплаха – от коронавирус, да речем, – също е добре да придобие Господнята гледна точка и да се надява отново и отново на Него.

Господ ни издига от калта на греха и ни помага да не се вглеждаме непрекъснато в себе си и в окаяното си положение, а да устремим погледа си напред, към идващото в пълнота Божие царство. А това ни прави доволни от всяко едно обстоятелство, в което попадаме. Избавя ни от стреса да се опитваме да си осигурим благоденствието сами. Да се тревожим какво ще стане с нас утре, вдругиден...след година, две, пет...

Да не приемеш положението, в което Бог те е поставил, предпоставя реалната опасност да се впуснеш сам да се справяш със ситуацията, да търсиш повече и повече. Да търсиш винаги спокойствие, справедливост, приемане. Или друго – кара те да си вечно недоволен и сърдит, винаги да ходиш с въпроса „Защо?“ под мишница. Има такива хора! Те са в тежест както на себе си, така и на околните. Това са хора, които мислят за своето добруване и не се замислят особено за другите. Такива хора Бог определя като неразумни. Подобно на богаташа от притчата на Исус в Лука 12 глава. След като вижда, че му се е родило много жито, този човек решава да разшири хамбарите си – вместо да раздаде на бедните. Вместо да се погрижи за нуждите на другия, той задържа всичко за себе си.

Както е казал поетът, животът е с „груби лапи челични“ и ни предизвиква да се борим с него. И наистина, Бог ни поставя в най-различни изпитания на борбата за живот, за да ни направи по-зрели във взаимоотношенията ни с Него. Но ап. Яков ни предизвиква да погледнем на тези изпитания с други очи: „Смятайте го за пълна радост, братя мои, когато падате в разни изпитания…“

Времето, в което той пише, е било време на големи гонения и на страх за живота. Много подобно на днешното, в което сме в опасност не от меча на императора, а от разни  вируси. И то не само от коронавируса, но също от вируса на корупцията и измамата, от вируса на насилието, от вируса на недоверието и омразата, от вируса на власти и директиви, налагащи ценностите и влиянието на хора-идоли, от вируса на компромиса със истината. Нашето време много прилича на това, в което Теодор се е качил на кладата, за да остане чист. Живота в този грешен свят е такъв. Ние всеки ден сме изправени пред избор. Да се надяваме на Бога или да се вторачим в греховния живот и неговите последици.

Как да излезем от омагьосания кръг? Как да се избавим от тази спирала? Как да престанем да се депресираме и стресираме, когато на пътя ни се изправят многоликите мутации на коронавируса в духа? Само чрез мъдростта, която ни дава Бог! Мъдростта, която ни учи да прозираме какво се крие зад блясъка на парите и имането; зад страданието и безпомощността. Мъдростта, която ни показва земята в небесна светлина и ни помага да видим и разберем накъде отиваме и какво е истинското богатство, очакващо ни в бъдещото „утре“. Мъдростта, която ни кара да вдигнем взора си от проблемите и стресиращия ни живот и да се вгледаме в Него:  Начинателя и Усъвършителя на нашата вяра…Бих искал да завърша с една лична история. По време на следването ми в Библейска академия „Логос“, имахме задължителна едномесечна практика през лятото в някоя местна църква. Тогава председателят на нашия църковен съюз ме изпрати в Евангелската съборна църква в село Каменна река, Тополовградско. Там се запознах с една старица, която се оказа съпруга на предишния проповедник на църквата. Като я погледнеш – обикновена селска жена, с напукани от работа ръце, със загрубяло от вятъра лице. Но като започнеше да говори, ми даваше ценни съвети, много от които ще помня дълго. Първоначално си мислех, че казва такива дълбоки неща, защото е възрастна и с много житейски опит зад гърба си. Но не след дълго забелязах, че тя почти не използва светски думи. Почти всички думи, които използваше, бяха от Библията. Накрая се оказа, че не многото години са я направили толкова мъдра. А ходенето с Бога – и то ходене не просто така, а с Неговото слово.

Въпреки житейските несгоди (а тя ги имаше в изобилие), тази жена имаше такъв мир в себе си, какъвто и най-опитният лекар не може да ни осигури. Какъвто и най-опасният коронавирус не можеше да сломи. Само защото търсеше мъдрост от Бога, Когото обичаше и Когото прославяше с живота си. Нека на Него и само на Него да бъде слава. Амин.


[1]Гр. „отстъпник“ - Б.р.